В началото на месец август 2021 година в село Старо Железаре се проведе теренно изследване от доц. д-р Меглена Златкова от Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, член на екипа на проекта „Жизнени преходи в трансформиращото (се) село: памет, идентичност, наследяване“, финансиран от Националния „Фонд научни изследвания“ с ръководител доц. д-р Стойка Пенкова и доц. Десислава Димитрова, гл. ас. д-р Теодора Иванова и Юлия Босева от Института по биоразнообразие и екосистемни изследвания към БАН – ръководител и членове на екип на проекта „Еко-общество чрез храна: лични избори срещу климатичните промени с финансовата подкрепа на Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП.
Първоначалните въпроси, които обединиха подходите на социалната антропология и етноботаниката бяха „Каква е рецептата за приготвяне на старожелезарската шарена сол и какво значи „на око и на вкус“? Какъв е социалният контекст, в който тя се приготвя и представя като емблема на селото и като местна храна? Първоначабната идея беше да се апробила възможен интердисциплинарен подход между социалната антропология, етноботаниката и сензорната етнография.
Последваха още много въпроси като: Как се конструира марката „старожелезарска шарена сол“ от жителите на селото? Как се договаря и обговаря „рецептата“, как се предава, как чрез правенето на сол се създава и изразява идентичност, кои са социалните актьори, които създават/поддържат рецептата, коя е общността „зад“ старожелезарската сол, какви са „социалните употреби“ и културните значения и означавания, какъв е културният контекст, в който тя се превръща в марка, продукт, символ? Как един продукт от всекидневието придобива значение на носител на идентичност и определящ общност? Двете изследователски задачи бяха:
1. Да се разбере какво значи „на вкус и на око“, т.е. какво е телесното знание, културната интерпретация и социална практика на правенето на солта, как чрез солта се разказват/показват жизнените преходи, семейството, социалните връзки, общността?
2. Как се разпознава „нашата сол“, как се говори за солта и нейното приготвяне през „чуждите“, когато вече е създадена такава „запазена марка“.
Село Старо Железаре, община Хисаря се намира на 40 км северно от град Пловдив. Селото се намира в близост до Старосел и е едно от селата с минерални извори в района. По данни от преброяването през 2021 година, жителите на Старо Железаре са 577, като повече от 60% от тях са над 50 години.
В последното десетилетие то става известно също и като селото на уличното изкуство поради картините върху дувари на къщи и обществени сгради, които са резултат от проект на двама творци, преподаватели по изкуство в Познанския университет - Венцислав Пирянков, който е с корени от селото и съпругата му Катаржина, която е полякиня. Всяко лято двамата водят студенти и млади артисти, които рисуват върху стените на оградите на къщите като реализират различни проекти и арт-школи вече почти десетилетие.
Заради тези артистични намеси селото става известно като „арт вилидж“ – проект, включен в програмата на Пловдив 2019, „селото на стрийт-арта“, селото с графитите.
Но това, което беше по-интересно за изследването ни беше да се опитаме да разберем кои са хората зад оградите, които обитават селото и създават „старожелезарската шарена сол“ с продукти от градините си, но и как представят селото чрез солта и хляба с разказ, музейна в „Дома на традициите“. Методите, които бяха използвани бяха етноботанически и антроположки с акцент върху сензорната етнография – участие на изследователите в процеса на приготвянето и вкусването на продукта „старожелезарска шарена сол“ – договаряне на цветове, миризми и вкусове, интерпретация, назоваване, осезание. Нашите събеседници ни поканиха в къщите си, за да приготвят шарената сол, която да бъде измерена като съставки и описана като последователност на приготвяне, разкази за изходните продукти, но и разкази за всекидневните и празничните употреби на шарената сол, която се споделя – с членовете на семейството, с децата и внуците, които живеят в други градове, с туристите. Бяха проведени и стандартизирани интервюта, свободни разговори, наблюдение. Цялостната ни работа беше плътно аудио, фото и видеодокументирана, което позволява да „занесем терена в лабораториите“ – на етноботаниците и антрополозите, за да разберем хората.
